Земята представляваше пъкъл ♥ ЧЕХОВ и „Вълнение на умовете“
♥ Вълнение на умовете
Из летописа на един град
Земята представляваше ад. Следобедното слънце печеше с такова старание, че даже Реомюр, който висеше в кабинета на акцизния, се обърка: стигна до 35,8° и колебливо спря... От хората се лееше пот като от измъчени коне и по този начин си и засъхваше върху тях: мързеше ги да я изтриват.
По основния пазарен площад с къщи с компактно затворени капаци вървяха двама души: касиерът Почешихин и ходатаят (той е и някогашен сътрудник на „ Син отечества “) Оптимов. И двамата вървяха и по случай горещината мълчаха. На Оптимов се искаше да осъди управата за праха и нечистотията на пазарния площад, само че като знаеше миролюбивия манталитет и умереното направление на спътника си, мълчеше.
По средата на площада Почешихин внезапно се спря и почна да гледа към небето.
– Какво гледате, Евпъл Серапионич?
– Скорци прелетяха. Гледам къде ще кацнат. Цял облак! Ако, да речем, гръмнеш с пушка и в случай че след това ги събереш... и в случай че... В градината на отца протойерея кацнаха!
– Ни минимум, Евпъл Серапионич. Не у отца протойерея, а у отца дякона Вратоадов. Ако гръмнеш оттука, нищо няма да убиеш. Сачмите са дребни и до момента в който долетят, ще отслабнат. Па и поразмислете си, за какво да се убиват? Птицата за ягодите е нездравословна, това е правилно, само че въпреки всичко е гад, живо нещо. Скорецът, да речем, пее... А защо пее той, пита се. За хвала пее. Всичко живо да хвали господа. Ох, не! Струва ми се, у отца протойерея кацнаха! Край беседващите тихо минаха три остарели богомолки с торби и обути с цървули. Като погледнаха въпросително Почешихин и Оптимов, които, кой знае за какво, се вглеждаха в къщата на отца протойерея, те отминаха безшумно, само че като се отдалечиха малко, стопираха се и още един път погледнаха приятелите, а след това и те почнаха да гледат към къщата на отца протойерея.
– Да, вие казахте истината, у отца протойерея кацнаха – продължи Оптимов. – Неговата вишня в този момент е узряла и ей ги полетели да кълват.
Из протопоповата портичка излезе самият отец протойерей Восмистишиев и с него псалтът Евстигней. Като видя ориентираното към него внимание и без да схваща какво по този начин гледат хората, той се спря и дружно с псалта почна също да гледа нагоре, с цел да разбере.
– Отец Паисий вероятно на треба отива – каза Почешихин. – Бог да му оказва помощ!
В пространството сред приятелите и отца протойерея минаха преди малко изкъпалите се в реката фабрични служащи на търговеца Пуров. Като видяха отца Паисия, който беше напрегнал вниманието си към небесната вис, и богомолките, които стояха неподвижно и също гледаха нагоре, те се стопираха и почнаха да гледат по същата посока. Същото направи и момченцето, което водеше слепия бедняк, и селянинът, който носеше, с цел да го хвърли на площада, каче с развалена селда.
– Трябва да се допуска, че се е случило нещо – каза Почешихин. – Дали не е пожар? Но не, не се вижда пушек! Ей, Кузма! – извика той на спрелия се селяндур. – Какво има там?
Селянинът отвърна нещо, само че Почешихин и Оптимов нищо не чуха. Пред дюкяните отвсякъде се демонстрираха сънливи продавачи. Бояджиите, които мажеха брашнарския магазин на търговеца Фертикулин, оставиха стълбите си и се причислиха към служащите. Пожарникарят, който с боси крайници описваше кръгове върху пожарната кула, се спря и като погледа малко, слезе долу. Кулата осиротя. Това се стори съмнително.
– Дали няма пожар някъде? Ама не се блъскайте! Мръсен демон!
– Къде виждате пожар! Какъв пожар? Господа, разотивайте се! Молим ви най-човешки!
– Сигурно вътре се е запалило!
– Човешки моли, а самичък блъска с ръце. Не махайте с ръце! Макар и да сте господин шеф, само че нямате никакво цялостно право да давате воля на ръцете си!
– По мазола ме настъпи! Да те смачкат нека!
– Кого смачкаха? Момчета, човек смачкаха!
– Защо е тази навалица? Какво има?
– Човек смачкаха, ваше висблаородие!
– Къде? Рразотивайте се! Господа, апелирам ви най-човешки! Най-човешки те молят, дръвнико!
– Селяните блъскай, само че благородните не смей да пипаш! Не се докосвай!
– Та хора ли са това? Разбират ли те, дяволите проклети, от богатства дума? Сидоров, я избягай да доведеш Аким Данилич! По-бързо! Господа, неприятно ви чака! Ще пристигна Аким Данилич и ще си изпатите. И ти ли си тука, Парфьон?! И от горната страна на това и слепец, свят човек! Нищо не вижда, а и той тука, където и всички, не се подчинява! Смирнов, запиши Парфьон!
– Слушам! И Пуровите ли ще заповядате да запиша? Ей този на, с подутата буза – той е от Пуровите!
– Пуровите не записвай към този момент... Пуров на следващия ден има имен ден!
Скорците се дигнаха на мрачен облак над градината на отца протойерея, само че Почешихин и Оптимов към този момент не ги виждаха; те стояха и все гледаха нагоре, мъчеха се да схванат за какво се е събрала такава навалица и накъде гледа тя. Показа се Аким Данилич. Като дъвчеше нещо и си изтриваше устните, той изрева и се вряза в тълпата:
– Пожаррникарите, подготви се! Рразотивайте се! Господин Оптимов, разотивайте се, че ще го загазите! Вместо да пишете из вестниците всякакви рецензии против порядъчните хора, по-добре е самичък да се стараете да се държите по-съществено! На положително вестниците няма да ви научат!
– Моля не засягайте печата! – пламна Оптимов. – Аз съм книжовник и няма да ви разреша да засягате печата, въпреки по цивилен дълг да ви уважавам като татко и покровител!
– Пожарникарите, лискай!
– Вода няма, ваше високоблагородие!
– Не рразговаряй! Отивайте за вода! Живооо!
– Няма с какво да отидем, ваше високоблагородие. Майорът отиде с пожарникарските коне да изпраща вуйна си!
– Разотивайте се! Отстъпвай обратно, дяволи те взели... Получи ли си го? Я го запиши, дявола!
– Молива съм си изгубил, ваше високоблаородие! Тълпата от ден на ден и повече се усилваше... Бог знае до какви размери би порасла, в случай че в кръчмата на Грешкин не бяха намислили да изпитат получения тия дни от Москва орган. Като чу „ Стрелочка “, тълпата ахна и се юрна към кръчмата. И никой не разбра защо се беше събрал тоя народ, а Оптимов и Почешихин бяха към този момент не запомнили за скорците, същинските виновници за произшествието. След един час градът бе към този момент имобилен и спокоен, и виждаше се единствено един-единствен човек – това беше пожарникарят, който ходеше по кулата...
Същия ден вечерта Аким Данилич седеше в бакалницата на Фертикулин, пиеше лимонада-газьос с коняк и пишеше: „ Освен формалното известие дръзвам да прибавя, ваше-ство, и от себе си известна притурка. Бащице наш и благодетелю! Именно единствено с молитвите на вашата добродетелна брачна половинка, живееща в досторадушната вила покрай нашия град, работата не пристигна до крайни лимити! Толкова понесох аз през този ден, че не мога го и разказа. Разпоредителността на Крушенски и на майора от пожарната Портупеев не намират уместно наименование. Гордея се с тези почтени прислужници на отечеството! А пък аз направих всичко, което може да направи един слаб човек, който с изключение на положителното на близък нищо друго не желае, и в този момент, седейки измежду домашното свое огнище, благодаря със сълзи на Оня, който не позволи да стане клане. Виновните, заради липса на улики, седят за в този момент затворени, само че мисля след една седмица да ги пусна. Нарушиха заповедта от незнание! “
1884
„ Брожение умов “, Антон Павлович Чехов, превод от съветски Христо Радевски
Снимка: Антон Чехов, bg.wikipedia.org
